February 01, 2017

душата диша
като вселена,
отваря се и се затваря за половин човешки дъх,
пулсира като море, идва и си отива,
прегръща ни и се прибира пак в себе си,
в черупката си е и пак излиза в една секунда
сто пъти и повече поне, просто, за да я има!

но днес не излезе,
прибрала се е на морското дъно,
в черната дупка на някоя звезда,
в единственото дърво на двора,
а в моята съвест като пирон се заби
и най-вероятно
и тази рана
дълго ще трепти....
къщата на село
зюмбюлите
пръщенето на огъня,
бумтенето, дувара и вретеното,
хладната стая през жегата, юли, ваканция,
петлите
изкукуригалите божури и пилци,
светулките, и по челата и в буркани,
събирам лешници, крада ги по-точно от
Костадинчовото дърво,
влизам в мазето за кисели краставички
и мармалад от ягоди баба затваря, белим чушки
и с лепкави пръсти късам домати,
и плюя семките от резен диня без свян в пръстта и от
черешите костилките и чакам да поникне едно дърво поне,
и на небето нощем звездите се виждат, и чоплим топли семки децата,
а после пораснали тихо гледаме падащи звезди и аз ги поглъщам като снежинки...

хладна е стаята през зимата, кучи студена, януари е,
баба прибира целия този свят в зеления си пешкир,
чупят ми се часовниците, огледалата покривам,
заключваме къщата, вървим бавни и първи
без да се обръщаме,
хвърляме монети на кръстовището,
за последен път чувам селската камбана...

и е адски студ,
и е тихо,
и е снежно,
и времето е спряло,
и няма зюмбюли....



January 10, 2015

чупене

в онзи петък любовта леко проблясваше
изпод дантелата на малката ми черна рокля,
като капки дъжд по прозореца блещукаше
по тъмните ни спомени и изморени тела,
и в сняг порасна през нощта, за ни измие 
от миналото, от сгъстената тъга, от нас самите,
за да бъдем чисти един за друг, да бъдем пак деца.
втори първи шанс за обичане.

за да може сега за удоволствие с камъни 
да замеряш измитите стъкла.







ти си моята религия,
но как да се моля, 
когато моят бог не вярва е мен...